Къща "Ламартин", Стринен Пловдив - „Съзвездието на вятърните думи...”

Елена Коматова

„Съзвездието на вятърните думи...”

         На най-престижното поетично съревнование – анонимния национален конкурс:

„Петко и Пенчо Славейкови” в Трявна – Славейкови празници – 2011 година, с голямата награда бе удостоен пловдивския поет Людмил Попов.

Петчленното литературно жури, с председател Михаил Белчев, единодушно ни зарадва с една добра новина:

В певческа България славеевата песен привлича.

Поетът Людмил Попов никога не се влиял от литературни моди, житейски бури, щения за лесна слава – нищо е нямало власт над перото му, освен вътрешния мотив.

„Поета - тъй небото отреди –

Да пей, свободни птички както пеят...”

Неговия възрожденски плам, нравствени търсения го водят към възвишени копнежи, вяра и любов към живота. Тънък познавач на българската действителност, Людмил Попов се отличава с много остър и бърз поглед за детайла. Но още по-удивително, че този „жрец и войн на живота” въздига хоризонтите към модерното европейско светоусещане.

Българските добродетели – и на първо място любовта към Отечество и силна родова памет го водят към живо, увлекателно, стройно и с класическа яснота повествование: Людмил Попов е автор и на прекрасни разкази. Лирика, фантастика и сатира се смесват в едно повествование, в което невидимото трябва да се разкрие във видимото. Людмил Попов не е чел все още Шарл Нодие, а колко удивително неговата проза напомня автентичното чувство на френския романтик! Силата на случая чудесно ме срещна с необикновен автор. Когато се запознах с творбите му – стихове и разкази, ми дойде на ум стихотворението на Блага Димитрова „На загуба”. Людмил Попов върви зад хоризонта където зад всяка любов има още любов. „Не се ли държи за въздуха и не постига ли озарени мигове в свободната безкрайност на духа?”.

Да вярваме час по-скоро издателство да покани поета с цел българския читател да има творбите на Людмил Попов пред очите си.

ХАМАЛИН

Обичам звездите донесени на гърба ми,
намерени в драките, с раздърпани краища,
с вълмо оставено по бодилите и по тръните
и с някаква светлина дето само аз виждам.
Даже не съм ги търсил с иманярски тояги,
даже не съм и разпитвал как и къде да ги диря,
изведнъж ги усетих блестящи на раменете си
и поех по нагорното, натоварен с тежко звездило.
Те се хванаха здраво – забили лъчи във гърба ми,
гъделичкаха и ме ръчкаха – запалиха и огън отвътре,
от смях и от светост ме караха да тичам със зайците,
а те ми цирикаха: – Ваша светлост! Ваша светлост!

И ако някой ме пита: “Какво е това на гърба ти?”
– ще му кажа: “Закачалка на която изсъхва човешкото,
или пък нещо, от което блестиш и белееш”
и ще скрия, че нося звезди на гърба си.