300 БЪЛГАРСКИ ВОЕВОДИ
30 бунта и въстания
против
турското робство
Предговор към второто допълнено издание
на книгата на Тодор Чомпалов
„300 български воеводи и 30 бунта и въстания против турското
робство”
Тези дни пътувахме из едни краища на България,
преминавали от една власт в друга – гръцка, турска, българска, пак чужда и
отново българска и българска надяваме се да е до края на света. Спътник и водач
ми беше един сериозен и аргументиран историк, археолог и патриот с истинско и
дълбоко съзнание на българин, който знае и който може да различи истината от
преувеличението, от измамната политика или глупостта на държавници и историци.
В тази посока на разговора след като бяхме видяли забележителни български
местности и старини от всякакъв характер като се започне от геологически през
археология и история от стари и по-нови времена – от утайки и образувания на
океанско дъно от 70 милиона години, фосили на корали и миди, през антични
вили, пътища и мостове, вила Армира, средновековна крепост Лютица,
средновековни мостове на реки, български манастир /за жалост изоставен и порутен,
със здрав катинар и пръти на вратата/ до възрожденски къщи и музейни ценности.
В потока на този разговор събеседникът изведнъж се
похвали, че си е купил наскоро излязлата книга „250 български воеводи и 25
бунта и въстания против турското робство” и ни поднесе тази новина с гордост и
радост от съществуването на такова издание.
- Авторът Тодор
Чомпалов ли е? - го попитах аз.
– Да, откъде знаете?
– Ами, че ние сме издали тази книга – отговорихме с едва
прикрита гордост и малко престорена скромност.
– Така ли, поздравявам Ви! И той ни стисна ръцете.
– Ще поздравиш Тодор Чомпалов, друже, автора, отдадения
на патриотизма и родината историк, претърсил българските прашни исторически
архиви, за да открие и отбележи за пръв път историята на българската историческа
и патриотична книжнина, тези отрадни и много важни факти из петвековния път на
борбите на българския народ срещу турските поробители!
Така се
зарадвахме, и радостта ни се умножи много пъти защото пред всички вече се
откроява ясната и страдалческа картина за безпримерната борба на народ,
попаднал след разцвета на своята държава в дълбокия мрак на чуждоземно
варварско иго.
Тази книга, написана с възхитително и ясен, и стегнат
език отваря за незапознатия и небрежен за историята си човек границите на
времето, в което българинът се е сражавал на малки групи, по-големи чети и
кървави въстания с тиранина. Четем за имената и подвизите не на безименни
герои, които вероятно са потънали незаслужено в забравата, а на ясни и
конкретни герои, излезли от народните дълбини, неграмотни, полуграмотни,
земеделци, занаятчии, духовници и ярки високоерудирани революционери и
личности, мъже и жени, момци и девойки. Като разказва за местата от които
произлизат героите и водят своите битки, авторът разширява и географските
граници на българската общност, народ и население. От Бяло море до Дунава и от
Черно море до Албанските планини, Охридското и Преспанското езеро се е водила
пословичната битка за оцеляването на българската нация, национална чест и
съзнание.
Тази книга се превръща не само в една хроника и
географски обзор на националната ни съпротива, но и в един исторически книжовен
факт за най-дълбоката осъзната и сериозна част от историята за оцеляване на
българския род. Всякакви влъхви и исторически лицемери бърбореха и прикриваха
дълги години с мълчание тези светли дела на българската национална същност.
Героите за тях не бяха много, борбата имала личен характер, въстанията били
незначителни, враговете ни не били толкова много и жестоки и всякаква
чуждопоклонническа и себепогубваща помия се изливаше в пространството, с което
засягаше, обиждаше и мачкаше историческите истини и националното ни
самочувствие. Тодор Чомпалов издигна тази геройска битка до равнището на ясни
исторически факти, имена и конкретни събития. Като коментираме книгата и
неговия труд, за нас и всички читатели е ясно, че тук не става въпрос за
разтягане на измислени истории или сладникаво животоописание, а за една
книжовна изключителност която поставя историческите дела и личности на
законното им място.
Книгата и Тодор Чомпалов казват сега: - Елате, прочетете, научете се и се
гордейте със своята история!
Ще добавим с радост и голямо уважение към автора, че той
не спря и по време на отпечатването на тази книга да търси и да се добира до
скрити досега имена и бунтовни събития. Ще имате късмета да прочетете и
разберете живота и битките на още повече български воеводи и въстания във
второто издание на книгата „300 български воеводи и 30 бунта и въстания против
турското робство”
Людмил Попов
РОДОЛЮБИВИЯТ ПОРИВ НА
ТОДОР ЧОМПАЛОВ
Проф. АНДРЕЙ ПАНТЕВ
Едновременно
скромно и в същото време и смисъл толкова значимо. Защото
книгата е възвишена летопис и духовна технология на истинския патриотизъм. Колко
ли време, какви ли мотиви, колко ли себеотрицание е преживял
авторът, докато някои други са се съсредоточавали само върху
декларативни речи!?
В
някои чужди и често враждебни на нас историографии ни обвиняват, че сме оказали
най-малко съпротивление при нахлуването на турците, че
имаме най-малко и кратки въстания, че сме били повече покорни, отколкото
бунтовници, че сме били само кротки овчари и орачи. Тази книга е едновременно
дързък и документиран, спокоен и компетентен отговор на това пристрастие и дори
клевета! Затова тази книга, така скрупольозно и съвестно съставяна, ни поднася
поредното утешително уверение, че не е така!
Ние
често се уповаваме с право на определението на руския академик Лихачов, че сме
„държава на духа”. Вярно е и още как! Но освен на духа, ние бяхме и хора на
онази съпротива, която не се сражаваше само срещу угнетителите, но и създаваше
темелите на бъдещата българската държавност.
Четите,
въстанията, описани в тази книга, комитетите, читалищата, общините,
манастирите, бяха свещените ембриони на бъдеща свободна България. Те бяха
България още преди Освобождението.
Именно
това така дискретно ни внушава тази книга. В нея ще срещнем стари и весели
имена като Гунчо войвода, но свято е това, което са правили той и такива като
него. Често съм се питал, кои са магическите
пътеки, които са довели песента за Мануш войвода от Пирин до родното ми
място в Кулско, която слушах като малко момче? Това също е величието на онези,
описани в тази книга. Ние я държим в ръка с благодарност към автора и
издателите!
fheg
ВЪВЕДЕНИЕ
В
съзнанието ми е останала една случка, разказана от писателя Атанас Сейков. Бил
е поканен на голям бал в Париж. Докато танцувал с една французойка, твърде
разпалено ѝ
разказвал за България и за българския народ. Особено наблегнал на героизма му
по време на турското робство. Слушала го тя, докато танцували, но по едно време
спряла и му казала: „Мосю, чувате ли се какво говорите? Хвалите народ, който е
бил под чуждо робство пет века. Вижте Франция! Тя никога не е била заробвана!”.
Писателят останал безмълвен. Не е имал възможност дори да каже, че България е
третата по старост държава в Европа и че в отделни моменти по територия е била
по-голяма от Франция и Англия – взети заедно.
България
е паднала под турско робство заради настъпилите междуособици през ХІV век,
късогледството, алчността за власт и богатство между болярите и царските
наследници. Същото се отнася и за най-различни сръбски, влашки и унгарски
крале. И не само. Всички те не са проумели, че „Съединението прави силата”,
което е дало възможност на турските пълчища да превземат една след друга
разпокъсаните територии, обособени в отделни държави, княжества, воеводства.
Единствено хан Тервел още през 717 г. прозрял надвисналата над Европа опасност
от мюсюлманите и ги прогонил, а по-късно тази опасност проумява и Момчил
войвода.
След
1396 г. българският народ остава без цар и държава. Останал сам и сиротен, той
започва своята епична борба на живот и смърт за извоюване на свободна държава.
И я постига с цената на много жертви, запазвайки своя език, писменост и
православна вяра. Днес тези, които се титулуват в ЕС „велики държави”, трябва
да отдадат заслуженото на народа ни, който 482 г. ангажира значителни турски
военни сили на Балканите и не позволи Османската империя да се разшири,
поробвайки Западна Европа. И ако българският народ не бе се изправил като
бариера срещу турските орди и не бе отдал с много кръв и страдание, за да спре
инвазията на Османската империя към Европа днес Кьолнската катедрала и Нотърдам
щяха да бъдат превърнати в джамии и от минаретата им щяха да вият ходжите по
няколко пъти на ден.
През
последните години у нас се явиха не малко псевдоисторици, които
най-безцеремонно се опитват да подменят нашата история, изпълнявайки
политически поръчки от „силните на деня”. Като пълнеха джобовете си с долари и
евро от антибългарски западни фондации, те не се посвениха да представят
турското робство като някакво поносимо и мирно присъствие, изтъквайки, че
българският народ едва ли не е живял щастливо под турския ятаган. Подобно
безумно изказване би било немислимо, ако направилите го не бяха забравили как
един ага във Врачанско е изрязвал гърдите на живи българки. През 1596 г.
чужденец, минавайки през българските земи след Нишкото въстание, пише: „Видях
стотици пресни човешки глави на християни, бедни български селяни, побити една
до друга от двете страни на пътя, в чест на султана. Редиците на коловете се
виждаха наредени далеч в полето”... При потушаване на Априлското въстание в
едно търновско село башибозуците залагали пари и се наддавали за това от какъв
пол ще е детето на бременна българка. Разпорвали корема на бъдещата майка,
изваждали нероденото ѝ дете и
го захвърляли в храстите. Такова е било турското присъствие по нашите земи!
За
хайдушкото движение, за четите и дружините, за българските войводи, байрактари,
хайдути, е писано много. Надявам се да дам своя
скромен принос като събера и ви предложа в тази книга сведения и кратко
описание за двеста и петдесет войводи, както и за двадесет и пет бунта и
въстания, вдигнати в името на българската свобода. Мисля, че днес затова има
голяма необходимост. Това е особено важно за младите поколения българи на фона
на обезродяването, на смяната на патриотизма, любовта към родината и
готовността за саможертва с чуждопокло-ничество, алчност и стремеж към бързо забогатяване,
апатия към четене, учение и образование.
Дълбоко
се надявам, че съм постигнал тази цел, на която отделих няколко години за
издирване и систематизиране на огромен по брой исторически материали.
Тодор Чомпалов
гр. Златица
ХАЙДУТИТЕ – СЛАВНИ ЗАЩИТНИЦИ
НА НАРОДА
След
кървава и продължителна борба през 1396 г. – с разгрома на Видинското царство –
България окончателно пада под турско робство за цели 482 години. Това е
най-страшното и тежко изпитание за българския народ и същевременно е и един от
най-героичните периоди в неговото историческо развитие.
В
първите десетилетия на робството 2/3 от българите са посечени, потурчени,
продадени по робските пазари, забегнали в далечни земи. Останали са около 700
хиляди, което е критичната граница за съществуването на една нация. Българинът
е заличен като личност, като човешко същество, смазан, стъпкан, натъпкан в
землянки, безсловесен, безправен, безгласен, безпаметен. Българската държава е
изтрита от картата на света. Всичко българско и родно става собственост на
султана. На българите дори се забранява да яздят кон, да се усмихват, да ходят
с вдигната глава, да говорят с висок и ясен глас. Всеки турчин е можел да
поругае, пороби, заколи, обезглави всеки гяурин. За пет века робство през
еничарския корпус са минали между 2 и 4 милиона български момчета.
По
време на робството българите са вдигнали над 60 бунта и въстания (средно по
едно на всеки 8 години). Успоредно с това непрекъснато действали и славните
защитници на народа – хайдутите.
Хайдутството
е самобитно народно съпротивително движение срещу турската феодална система,
изблик на народната непримиримост. То се е появило още в първите години на
робството. С многобройните си действия по цялата българска земя хайдутите
открили един нов и постоянен вътрешен фронт срещу османската империя. Хайдути
са ставали най-смелите и най-революционно настроените българи. Те силно
ненавиждали турските поробители и покровителствали бедното население.
Хайдутите действали организирано в чети и дружини. Една
чета не била много голяма, обикновено се състояла от 5 до 50 души. Малкият
състав осигурявал бързина и стремителност при бойните действия и улеснявал
снабдяването ѝ с боеприпаси и храна, както и лесно
прикриване от преследващите ги турски потери. Само в редки случаи хайдушките
дружини наброявали до 500-600 души.
Хайдутите
отивали доброволно в дружините, като всеки сам избирал воеводата си. Често воeводите само набирали нови хайдути. При образуване на
дружината хайдутите полагали клетва за вярност, която повелявала всеки да бъде
смел в боя, верен на другарите си и да не крие нищо от тях, да не пие, да се
подчинява на воеводата си. В противен случай той се наказвал със смърт.
Всяка
дружина имала свое знаме (байрак), което било символ на честта, достойнството и
свободата на хайдутите. Те го пазели с цената на живота си като най-голяма
светиня.
Оръжието
на хайдутите било разнообразно. В първите години на турското робство то се
състояло от лък със стрели, копия, боздугани, саби и ножове, а по-късно
преобладавало огнестрелното оръжие.
Облеклото и снаряжението отговаряли на изискванията на
суровия живот, който водели хайдутите. Дрехите били здрави и удобни. Освен
риза, салтамарка[1] и
пояс, носели са и ямурлук[2]
с качулка. Потурите[3],
обшити с ширити, били знак за достойнство и свободна воля. Облеклото завършвало
с бели навои[4],
черни козиняви връви и цървули. За резервните дрехи, сухата храна, барута и
патроните, както и други принадлежности като парцали за превръзки, игли и
конци, сапун, бръснач, мехлеми за рани, прах за спиране на кръвта, всеки
хайдутин носел специална кожена торба и паласки[5].
Предводител на дружината е бил воeводата – човек със силна воля и твърд
характер. Той бил физически най-силният, най-сръчният, най-храбрият и
най-съобразителният хайдутин. Понякога воeводата се избирал чрез състезание по
сила и сръчност. Той имал неограничена власт над дружината. Останалите хайдути
доброволно изпълнявали заповедите му и безпрекословно му се подчинявали. Воeводата организирал
нападенията, ръководел боя, грижил се за хората и за снабдяване на дружината.
Пръв помощник и негов заместник бил знаменосецът (байрактарят), който също
трябвало да притежава всички качества на добър воeвода. Той развявал знамето на дружината
напролет от Гергьовден и го свивал през есента, когато започвали да падат
листата на дърветата, съхранявайки го грижливо.
Воeводи ставали и жени – Сирма войвода, Румена воeвода, Богдана воeвода,
Еленка воeвода и други, с голяма любов възпети в народните песни.
Хайдутите
действали предимно в планините. Гората била тяхна майка-закрилница. Дружините
разполагали с добре прикрити сборни места - хайдушки сборища. Там се извършвало
събирането на дружината и организационното ѝ изграждане. През зимата хайдутите се завръщали в родните си
краища, криели се у верни ятаци, а някои от тях преминавали през Дунав в
Румъния, или зимували в Сърбия. Срещали се отделни хайдути и дружини, които
бродели и през зимата.
Труден
бил хайдушкият живот – лишения и глад, дъжд и бури, преследване от турски
потери. Ежедневието е било низ от походи, засади, разузнаване, дръзки
нападения, кроежи на планове, поддържане на бойната подготовка. Нападенията се
извършвали обикновено нощем или призори. Главният удар се нанасял по центъра на
обекта, което се предхождало от действия за всяване на паника.
Като
стихийна форма на съпротива на българския народ възникнало още в дните на
падането му под турско робство, хайдушкото движение обхванало всички български
земи. Изявявало се в разпокъсани акции на отделни дружини. То било насочено
преди всичко срещу местните представители на султанската власт – главно поради
накърнена лична или семейна чест, вяра и достойнство. Зародило се като
въоръжена индивидуална съпротива, нерядко неговите акции придобивали и
политическа насоченост. Хайдутите наказвали всяка форма на социално
подтисничество.
Всеобщата криза, обхванала през ХVІІІ век Османската
империя, допринесла за разрастването на съпротивата на българския народ.
Хайдушкото движение станало по-масово и по-организирано, в него по-силно
надделявали и се избистряли народностната осъзнатост и цели, които придобивали
народностно-освободителен характер и от движение със социална насоченост,
хайдутството се превърнало в движение на изтерзаните българи, изправени срещу
фанатизираната мюсюлманска маса.
Като
най-ранно проявление на свободолюбив дух действията на хайдушките дружини
положили основите на бъдещата въстаническа организация. Личната разправа,
диренето на справедливост за нараненото човешко достойнство със силата на
оръжието, от отмъщение към конкретен субект се превърнало, макар и неосъзнато,
в борба срещу цялата султанска власт и нерядко хайдутите от стихийни бунтари,
се превръщали в национални революционери и герои.
Така
израснали мнозина от видните участници в националната ни революция – Панайот
Хитов, Филип Тотю, Хаджи Димитър, Стефан Караджа, Христо Македонски... Тези
тенденции били осъзнати от Георги Стойков Раковски, който им дал ново
съдържание и насоченост. По този път много от старите хайдути вливат по-късно
силите си в национал-освободителното движение. С преминаване към четническото
движение завършва в основни линии периодът на няколко вековното хайдушко
движение.
Хайдутството
е светла изява на несломимия борчески дух на българите, чрез която те устояват
на столетни изпитания и съхраняват чист народностния си облик и културното си
творчество.
Народът
е възпял хайдутите в песните си, възпял е воeводите
и байрактарите им, кътал е в паметта си столетия наред спомена и легендите за
тях, предавал ги от уста на уста през тежките робски години. В многобройни
песни са възпяти 132 воeводи,
между които и 17 жени.
[1] Салтамарка – къса
горна дреха
[2] Ямурлук – горна
дреха от домашно тъкан дебел вълнен плат – с и без ръкави
[3] Потур – част от
мъжко народно облекло от домашно тъкан плат с тесни крачоли при глезените и с
широка горна част
[4] Навои – навуща
[5] Паласки – кожени
чанти за патрони
Няма коментари:
Публикуване на коментар